Изгревът на Империята на изгряващото слънце
Могъществото на китайската империя, основана от династията Хан (206 г. пр. Хр. – 220 година сл. Хр.) положило началото на необятното разпространяване на китайската просвета.
Ханските завоеваявания отворили пътя за търговци, пътешественици, занаятчии, учени, авантюристи и проповедници. Постепенно се основал широк културен кръг, който обхванал източната половина на Азия и бил напълно обособен от западната част на Стария свят. В този свят след Китай най-голямо значение придобила Япония.
Японците започнали да изоставят варварския начин на живот доста по-късно от китайците. На своите острови те се появили като завоеватели и изместили по-древните заселници – айните, останки от които през днешния ден живеят в северната част на страната. Сред японците и през днешния ден се различават две раси: една от по-груб монголо-малайски тип, която дошла от юг, от островите на Зондския архипелаг – а другата с по-фино очертание на лицата, от манджуро-корейски генезис, пристигнала от Азия.
В японския обичай преди 2000 години нямало съвсем нищо, което да е особено за съвременната Япония: нямало чай, коприна, порцелан, рисувани ветрила, лакирани произведения, будистки храмове… Всички тези неща пристигнали по-късно от Китай. Затова някои историци и през днешния ден преглеждат японската просвета просто като вариация на китайската.
В тази древна Япония се развивало само отглеждането на ориз, а успоредно с него ловът и риболовът.
Религията на японците, сходно на китайската, се корени в номадските вярвания на Централна Азия: същото преклонение пред духовете на предците, същото удостояване на безбройните „ ками “ (духове и богове), които управляват небесните тела, изпращат дъжд, вятър, годишна продукция и суша на земята, дават на хората благополучие или болести. Тази антична вяра впоследствие получила китайското название „ шинто “ – „ Пътят на боговете “.
Японските шинтоистки храмове, както и първоначалните китайски, били лишени от всякакви изображения: в малък параклис имало само маса, върху нея метално огледало, знак на слънчевия искра, и драгоценен камък или топка от планински кристал, обозначаващи чистотата и могъществото на добрите духове.
Характерът на древните японци бил по-различен в съпоставяне със сериозните, солидни, размишляващи китайци. Те били по-подвижни, с по-живо въображение, имали възприятие за хумор. Тези особености са отразени в митовете за произхода на земята и хората.
Първата двойка божествени същества – Изанаги и Изанами, създали островите на Япония, както и многобройни други богове. Когато Изанами била убита от породения от самата нея бог на огъня, Изанаги слязъл подире й в подземното царство. Обхванат от смут при типа на толкоз гибел и разложение, той избягал оттова и затворил входа с голяма канара. За да се пречисти от посещението в подземния свят, той създал нови богове – сред тях Аматерасу, богинята на слънцето, и нейния остроумен и злобен брат Сусаноо – господ напразно и бурите. Завиждайки на блаженството в царството на светлината, Сусаноо съзнателно вършел греховете, които оскърбявали Аматерасу. Това принудило богинята да се скрие в пещера. В света се възцарили тъга и тъга. За да изкарат Аматерасу от пещерата, боговете устроили празник с игри, танци и песни. Тогава един от боговете й посочил огледало. Аматерасу видала в него самата себе си, само че помислила, че това е съперница, и от ревнивост излязла от пещерата. Така светът получил още веднъж светлина и топлота. Тя дала огледалото на своя внук – Джиму, от който води началото си първата императорска династия на Япония.
Японците дълго запазили древните традиции, донесени от централно-азиатската им родина: гадаене по нагорещени еленови лопатки, закопаване в земята на прислужниците и конете дружно с умрелия водач. По-късно, с облагородяване на нравите, вместо живи хора и животни, заравяли глинени сходства. Въпреки това, жестокостта останала като непрекъсната величина в техния манталитет. Те не обичали общите разсъждения, абстрахирани от действителността. В Япония не се появили законодатели и учители като Конфуций в Китай.
Към ІV-ти век японците попаднали под силното влияние на Китай. Дотогава Япония била доминирана от старото родово устройство „ уджи “. Начело на всеки жанр стоял наследствен вожд, който бил арбитър и сановник, получавал дарове и бил изцяло самостоятелен от рода. Родовете се различавали по благородство. Най-гордите и могъщите твърдели, че водят началото си от боговете.
Над всички били членовете на императорския род като потомци на богинята на слънцето. Постепенно императорите увеличавали кръга на своето владичество с помощта на това, че трупали даренията, носени от народа по време на огромните празници, а в това време събирали към себе си доста подвластни хора, изключително занаятчии, преселили се от чужди земи.
Към двора се формирала аристокрация от висши сановници и знатни семейства, извеждащи своите родове от спътниците на Джиму, внука на богинята Аматерасу. При възцаряването си новият император получавал от ръцете на тези високопоставени велможи знаците на своята власт. Той обсъждал всички въпроси с тях. Ако императорът умирал, без да остави наследници, велможите сами решавали кой да седне на трона.
Около 200 година сл. Хр. китайското изкуство, писмеността, живописта, предметите на разкоша нахлули в Япония през Корея, отделена от остров Кюшу само с тесен проток.
В летописите са съхранени данни, че китайската калиграфия била пренесена в Япония от корееца Ван през 48 година прочие Хр. Китай очаровал японците със своя лукс, с изящните си битови предмети, с коприната, овощните градини, учеността си, стройната вяра и реда в ръководството на империята.
Връзките с тази вълшебна страна извели Япония от нейната островна изолация. Младите японци пътували до континента, за да изучават медицина и юридически науки. Китайската литература започнала да се разпространява на японските острови. Японците се срещнали със съчиненията на Конфуций и с будизма, който тъкмо бил постигнал кулминационната точка на своето разпространяване в Китай.
Така се зараждала Империята на Изгряващото слънце.
